Война на реалности - Дик Филип К.

Никакъв отговор.

— Ормузд! — извика той. — Спомни си Милгейт!

Мълчание. После присъствието изчезна. Бартън започна да пада, надолу, надолу. Наоколо отново се появиха пламтящите точки. Цялото му същество се събра в един кипящ, пороен дъжд.

И тогава се блъсна.

Ударът бе страшен. Той подскочи и изпищя от болка. Всичко наоколо започна да придобива очертания. В началото почувства топлина. Заслепи го непоносимо ярка светлина. Небето. Дървета, потънали в сянката на утринния здрач и въпреки това греещи в призрачната светлина на танцуващия огън. Под него — прашния път.

Лежеше проснат по гръб. Към него се носеше зловещата орда на Ариман, все по-наблизо дращеха ноктите на плъховете. Наоколо беше светът, Земята, познатия изглед, сцената, момента, който бе напуснал. Сенчестата къща.

Нито миг повече не бе изминал. Пред него все още се поклащаше празната обвивка на доктор Мийди. Тя се разцепи, напука се и се свлече, захвърлена и забравена. На земята остана само купчина изгоряла пепел. Овъглена от бликналия кладенец чиста енергия, както и всичко останало на стотици метри наоколо.

— Слава Богу — прошепна с пресипнал глас Бартън. Той се надигна и веднага отново се просна на земята. Само на няколко метра от него, на отвъдния край на склона се извиваха в безумен танц гнусните пипала на Ариман. Те докосваха обгорелите трупове на плъхове, големи и змии, които Ормузд бе оставил след себе си, и бавно се приближаваха към Бартън. Насочиха се алчно към него, но вече бе късно.

Бартън отстъпи на безопасно разстояние, залегна и притаи дъх. В небето над него, Бог Ормузд се хвърляше в битка. Почувствал внезапно смъртната опасност, Ариман сви пипалата си като ластици. В миг те се възправиха един срещу друг, време твърде кратко, за да бъде осъзнато, простори твърде големи, за да бъдат възприети от човека.

Сцената, която успяха да зърнат очите на смъртния, беше от битка на титани.

Слънцето напусна планините и огря света и в неговата светлина се разкриха очертанията на двете божества.

И двамата бяха израстнали. В блясъка, равен на изригването на петдесет милиарда слънца, двете божества се бяха разпрострели отвъд границите на Земята. Миг на затишие и те се сблъскаха. Цялата вселена се разтърси. Срещнаха се лице в лице, гърди в гърди. В пряка схватка, един срещу друг. Огненото кълбо, което беше Ормузд. Ледената пустош, която беше другият, космическият разрушител, жадуващ да погълне и смели своя брат.

Много време щеше да мине преди да свърши тази битка. Както казваше Мийди, вероятно поне няколко милиарда години.

Пчелите започнаха да прииждат на талази. Но това вече нямаше кой знае какво значение. Долината — цялата Земя — те бяха останали назад. Бойното поле се бе разширило. То бе обхванало всичко — всяка частица от вселената и дори отвъд нея. Плъхове, покрити с жилещи ги пчели, пищяха и бягаха във всички посоки. Отчаяно търсеха спасение големите, мъчейки се да избягнат възмездието. Но срещу всяка сабя-игла се възправяха петдесет разгневени пчели. Това бе битка с предрешен изход.

Някои от големите започнаха да се превръщат в безформени купчинки глина.

Най-страшни бяха змиите. Няколко оцелели Скитника ги довършваха с камъни. Мачкаха ги яростно с каквото попадне. Бартън въздъхна. Светът изглежда се връщаше най-накрая в своята истинска орбита.

— Бартън! — изписка тънко гласче близо до крака му. — Виждам, че си успял. Тук съм, зад камъка. Чаках, да премине опасността.

— Тя вече премина — рече Бартън. Той приклекна и протегна ръка. — Качвай се. — Големът изскочи пъргаво иззад камъка. Дори за краткото време от последната им среща бе настъпила значителна промяна. Бартън опули очи от изненада.

Утринните слънчеви лъчи се отразяваха в стройното й, гъвкаво тяло. Дъхът му секна.

— Трудно е, човек да повярва, че си само на тринайсет — произнесе той бавно.

— Не съм — отвърна му тя. — Аз съм вечна, мили Тед. Но точно в момента имам нужда от малко чужда помощ. Този материал все още е под неговото силно влияние. Но разбира се, това влияние бързо отслабва.

Бартън се извърна и повика Кристофър. Старецът се приближи, накуцвайки болезнено.

— Бартън! — извика той с дрезгав глас. — Добре ли си?

— Нищо ми няма. Но тук имаме малък проблем.

Тя растеше, придавайки нови форми на глината, от която бе изваяно настоящото й тяло. Но всичко ставаше много бавно. Новата фигура беше на зряла жена. Не на момичето, което той си спомняше. Но той бе познавал илюзията, а не действителното изображение.