Война на реалности - Дик Филип К.

12

Скитниците следяха напрегнато как Бартън коригира последната карта.

— Тук не е така — промърмори той и нарисува нова улица. — Тук минаваше булевард „Лоутън“. Повечето от къщите сте ги сбъркали. — Той се съсредоточи. — Тук имаше малка пекарна. Със зелена табела отгоре. Съдържателят й се казваше Оливър. — Бартън извади списъка с имената и плъзна пръст надолу. — И тук също сте го пропуснали.

Кристофър се изправи зад него и надникна над рамото му.

— Не работеше ли там едно момиче? — намеси се той. — Май си я спомням — доста якичка беше. Носеше очила, имаше дебели яки крака. Племенница беше на Оливър. Джулия Оливър.

— Точно така — Бартън приключи с поправките. — Около двайсет процента от картите и схемите ви са с грешки. Възстановяването на парка показа, че трябва да сме максимално точни.

— Да не забравиш голямата тухлена къща — добави развълнувано Кристофър. — В двора имаше куче, някакъв териер беше. Един път ме ухапа по прасеца — той се наведе и вдигна крачола. — Белегът изчезна в деня на Промяната. Сигурен съм, че ме ухапа тук. Всъщност…

— Вероятно е така — съгласи се Бартън. — И аз имам спомен за някакъв шпиц, който живееше на улицата. Ще го включа.

Доктор Мийди стоеше в ъгъла на стаята. Видът му бе измъчен, донякъде унесен. Наоколо гъмжеше от Скитници, едни тичаха с карти и схеми, други мъкнеха огромни тефтери със записки. Цялата сграда кипеше от активност. Всички Скитници се бяха събрали тук, облечени в своите халати, роби и сивкави пижами.

Бартън стана и се приближи към доктор Мийди.

— Вие сте знаели от самото начало. Затова сте ги събирали тук.

Мийди кимна.

— Събрах всички, които успях да открия. Пропуснал съм само Кристофър.

— Защо го направихте?

На лицето на доктора се изписа мъка.

— Този град им беше чужд. Освен това…

— Освен това какво?

— Освен това, правото е на тяхна страна. Виждах ги да се скитат безцелно из Милгейт. Срещаха се навсякъде. Хора без значение. Хора, които се мислят за лунатици. Аз ги събрах на това място.

— Но сте спрели дотук.

Мийди сви гневно юмруци.

— Трябваше да действам по-рано. Трябваше да се хвърля с всички сили срещу това момче. Тежко му, Бартън. Ще го накарам да се мъчи, зная начини за които той не е подозирал дори.

Бартън се върна при масата с чертежите. Към него се приближи Хилда, водачката на Скитниците и го заговори с глас, в който се долавяше тревога.

— Тези карти сме ги създавали с години. Сигурен ли сте във вашите промени? Абсолютно сигурен?

— Сигурен съм.

— Трябва да ме разберете. Нашите спомени са замъглени, объркани. Не са така ясни като вашите. В най-добрия случай, можем да си припомним някакви смътни очертания.

— Щастливец сте, че сте се измъкнал навреме — обади се една млада жена, която разглеждаше Бартън внимателно.

— Видяхме парка — добави сивокос мъж с тежки очила. — Едва ли който и да било от нас е способен на подобно нещо.

Един от Скитниците почука замислено с цигара.

— Никой от нас няма такива ясни спомени. Само вие, Бартън. Само вие.

В стаята се усещаше напрежение. Всички Скитници бяха преустановили работа. Постепенно се събраха в плътен кръг около Бартън. Мъже и жени с напрегнати лица. Лица, в които се четеше едновременно надежда и тревога.

Едната стена на стаята беше затрупана с папки. Купища карти, доклади, стотици страници със сведения и записки. Пишещи машини, моливи, писалки, графики, обстойни изследвания, тетрадки, тефтери, подвързани и неподвързани. По стените висяха рисунки и фотографии. Рафтове с макетни материали. Триизмерен модел на града. Бои, четки, оцветители, лепила, чертожни принадлежности. Ролетка, метър, клещи, тел.

Очевидно работата тук кипеше отдавна. Доста бе свършено, като се има предвид, че групата на Скитниците не бе никак голяма. Но по лицата им се четеше твърда решимост. В тази работа те бяха заложили всичко. Не бяха склонни на компромиси.

— Искам да ви попитам нещо — заговори отново Хилда. Тя не забелязваше изгарящата между пръстите й цигара. — Казахте, че сте напуснали Милгейт през 1935-та. Като дете, нали така?