Война на реалности - Дик Филип К.

10

Пръв я забеляза Бартън. Той чевръсто седна и придърпа към себе си желязната щанга.

— Коя си ти? — той се вторачи в нея със замъглен поглед и я позна. — Не те ли видях сутринта да си играеш с другите деца пред къщата? — Бартън се позамисли за миг. — Ти си дъщерята на доктор Мийди.

— Точно така — потвърди Мери. Тя седна на пейката срещу тях. — Нали нямате нищо против, ако приседна на една от вашите пейки?

— Те не са наши — отвърна Бартън. Усещаше, че най-сетне изтрезнява. Умът му сякаш тепърва започваше да осъзнава това, което бяха направили, учудването се стичаше като ледени капки по гърба му. — Не ни принадлежат, искам да кажа.

— Но вие ги създадохте, нали? Интересно. Никога не съм чувала за нещо подобно. Как успяхте?

— Не сме ги създали — отвърна Бартън, измъкна пакета с цигари и запали с треперещи ръце. Двамата с Кристофър се спогледаха изненадани, почти уплашени. Наистина ли бяха успели? Да върнат стария парк? Да материализират част от истинския град?

Бартън посегна и докосна пейката, на която седеше. Пейката беше напълно реална. Той седеше на нея, на друга седеше Уил Кристофър. И момичето, което нямаше нищо общо с всичко това. Значи не беше халюцинация. И тримата седяха на тези пейки — това бе достатъчно доказателство.

— Е? — обади се Кристофър. — Какво мислиш за това?

Бартън се усмихна уморено.

— Не очаквах такъв поразителен резултат.

Старецът дишаше тежко, вперил в него широко отворените си очи.

— За тая работа май са необходими по-големи способности от моите — в очите му се четеше нескрито уважение. — Наистина те бива за това. Направо издуха всичко наоколо. Чак до истинския град.

— И ти доста помогна — измърмори уморено Бартън. Чувстваше се напълно изтрезнял. И невероятно изтощен. Тялото му сякаш бе изчерпано до край, едва помръдваше ръцете си. Главата му се пръскаше от болка, в устата си усещаше отвратителен металически вкус. Но бяха успели. Мери ги гледаше очарована.

— Как го направихте? Никога досега не съм виждала да се създава нещо от нищо. Само Той може, но дори и Той вече не го прави.

Бартън поклати уморено глава. Нямаше сили за такива разговори.

— Не от нищо. Градът винаги си е бил тук. Ние просто му помогнахме да се върне.

— Да се върне ли? — очите на момичето блеснаха. — Да не искате да кажете, че старите магазини са били само една илюзия?

— Никога не ги е имало — Бартън удари пейката с ръка. — Това тук е реалното. Истинският град. Другото е измама.

— Какво е това желязо дето го стискаш?

— Това ли? — Бартън вдигна желязната щанга. — Аз го върнах обратно. Това беше само едно кълбо стар канап.

Мери го погледна внимателно.

— Затова ли дойде тук? За да връщаш обратно нещата?

Това беше добър въпрос. Бартън се изправи неуверено.

— Тръгвам си. За тази нощ ми стига.

— Къде отиваш? — извика Кристофър.

— Отивам си в стаята. Имам нужда от почивка. И да обмисля нещата — той закуцука бавно по алеята. — Уморен съм. Почивка и нещо за хапване — ето какво искам.

— Не бива да ходиш в пансиона — извика Мери разтревожено.

Бартън премигна учудено.