Война на реалности - Дик Филип К.

Кристофър нетърпеливо подскачаше от крак на крак. В ръцете му, неизвестно откъде се бе озовала отверка и той я въртеше трескаво.

— Трябва да довърша една настройка — заобяснява той на Бартън. — И да сменя изгорялата лампа.

— Добре де — ухили се Бартън. — Влизай и почвай. Няма да те задържам повече.

Кристофър отвърна на усмивката, но на лицето му беше изписано съмнение.

— Е, хайде — реши се той най-накрая. — До скоро виждане, мистър.

— Мистър! — възкликна изумено Бартън.

— Струва ми се, че ви познавам отнякъде, — промърмори Кристофър замислено. — Но не мога да си спомня точно откъде.

— Проклет да съм — отвърна тъжно Бартън.

— Трябва да сте носили нещо за поправка при мен. Лицето ви ми е познато, сигурен съм в това.

— Вероятно защото съм живял тук.

— Но сте се преместили, нали?

— Семейството ми се премести в Ричмънд преди доста години. Още когато бях дете. Но съм роден тук.

— Разбира се. Сигурно съм ви виждал като малък. Как ви беше името? — Кристофър сбърчи вежди. — Не се ли казвате Тед…? Пораснал сте. Помня ви, такова сладко малко хлапе. Тед…

— Тед Бартън.

— Разбира се — Кристофър пъхна ръка през прозореца и двамата се здрависаха. — Радвам се да ви видя отново, Бартън. За дълго ли сте тук?

— Не — отвърна Бартън. — Време е вече да се връщам.

— В отпуска?

— Точно така.

— Доста хора минават оттук — Кристофър посочи с ръка улицата, която бе станала доста оживена. — Градчето ни е китно и привлекателно.

— Като самия живот — отвърна многозначително Бартън.

— Пред магазина ми се спират дори хора от други градове. А улицата ще става все по-натоварена.

— Май си заложил на добро място — съгласи се Бартън. Той си спомни за разнебитения път, запречен от изгнилия камион и разпиляните дървени трупи. Да, улиците ще са все по-натоварени. Милгейт има да наваксва цели осемнайсет години.

— Интересно — продължи да мърмори Кристофър. — Знаете ли, имам странното чувство, че нещо се е случило. И то съвсем скоро. Нещо, на което сме присъствали и двамата.

— Така ли? — Бартън го погледна с надежда.

— Е, май не бяхме само двамата. Някакъв доктор. Доктор Морис. Или Мейди. Но в Милгейт няма нито Морис, нито Мейди. Само добрият стар доктор Долан. Имаше и някакви животни!

— Не се безпокойте, с всеки се случва — успокои го усмихнато Бартън. Той завъртя ключа. — Сбогом, Кристофър.

— Обадете ми се, когато наминете към града.

— Ще се обадя — отвърна Бартън и даде газ. Зад него Кристофър размаха ръка за сбогом. След това се обърна и влезе със забързана крачка в магазина. Обратно при любимата си работа. Призрачният огън бе докоснал и него и той вече беше предишният, истинският Кристофър.

Бартън се огледа. Тук някъде трябваше да е универсалният магазин, ала бе изчезнал заедно с досадния старец, който вчера го бе посрещнал така неприветливо. Бартън се усмихна доволно. Милгейт само бе спечелил от това.

Пакардът премина покрай пансиона на мисис Трилинг. Или, по-скоро това което доскоро бе пансионът. Сега тук имаше магазин за продажба на коли. Зад огромните витрини привлекателно блестяха няколко чисто нови форда. Бартън почувства, че му става ведро и радостно. Милгейт изглеждаше така, сякаш над него никога не е надвисвала зловещата ръка на Ариман. Битката сигурно продължаваше нейде из вселената, но тук, на това място, Богът на Светлината вече бе извоювал победа. Може би не абсолютна. Но почти.

Пакардът напусна града и набра скорост нагоре по склона към прохода и магистралата зад него. Пътят беше все така напукан и обрасъл с трева. Споменът за бариерата го прониза като нож. Дали е още там?

Не беше. Изчезнали бяха изгнилият камион и разпилените трупи. Само изпомачканата трева сочеше мястото, където доскоро бе спусната зловещата бариера. Бартън се огледа с любопитство. Какви ли, неведоми божествени закони бяха действали на това място? Едва ли някога ще узнае, но ако не друго то поне ги бе почувствал на гърба си.

Докато се носеше по виещия се на отвъдната страна на прохода път, Бартън внезапно си спомни, че двайсет и четири часовия срок, който му бе дала Пег отдавна е изтекъл. Сигурно в този момент вече пътуваше към Ричмънд. Познаваше я добре, тя държеше на думата си. Следващата им среща най-вероятно щеше да е в някой нюйоркски съд.

Бартън се отпусна назад и се нагласи удобно в меката, топла седалка. Не вярваше, че ще може да заживее отново предишния си живот. Пег вече бе вън от него. Каквото било, било, всяка история има край.