Война на реалности - Дик Филип К.

— С нас ли ще се храните? Тук храната е по-евтина отколкото в снек бара, а обзалагам се и по-вкусна от техните сухоежбини. От Ню Йорк ли сте наистина?

За миг лицето на мъжа се изкриви в измъчена маска.

— Да, от Ню Йорк съм.

— Надявам се, да ви хареса в Милгейт. — Тя се приближи към него като бършеше ръце в престилката. — Градът е тих и спокоен, нямаме си никакви неприятности. По работа ли сте тук, мистър…

— Тед Бартън.

— По работа ли сте в града, мистър Бартън? Или идвате на почивка? Доста нюйоркчани бягат от жегата в големия град през лятото, нали? Не бихте ли ми казали какво точно работите? Сам ли сте? — тя го хвана за ръкава. — Влезте, ще ви покажа стаята. Колко време възнамерявате да останете?

Бартън се изкачи след нея по стълбите и се спря на верандата.

— Не зная. Може би за малко. Може би не.

— Сам ли сте в града?

— Жена ми може да дойде, ако реша да остана за по-дълго. Оставих я в Мартинсвил.

— А по каква работа сте тук? — продължи да настоява мисис Трилинг, докато се изкачваха по износените стълби към втория етаж.

— Застраховки.

— Ето и стаята ви. С изглед към хълмовете. Не са ли красиви? — Тя дръпна белите, захабени от често пране щори. — Виждали ли сте по-красиви хълмове през живота си?

— Да — съгласи се Бартън. — Красиви са. — Той се завъртя безцелно из стаята, плъзгайки поглед по масивното легло, високия двукрил гардероб, картината на стената. — Точно каквото ми трябва. Колко искате за нея?

Мисис Трилинг го погледна лукаво.

— С нас ще се храните, нали? Два пъти на ден, обяд и вечеря. — Тя облиза устни. — Четирийсет долара.

Бартън извади портфейла си. Сумата не му направи никакво впечатление. Подаде й безмълвно две банкноти.

— Благодаря ви — отвърна сподавено мисис Трилинг като отстъпи бързо назад. — Вечерята е в седем. Обядът вече мина, но ако искате аз…

— Не — Бартън поклати глава. — Това е всичко. Не искам да обядвам. — Обърна й гръб и се загледа през прозореца.

Стъпките й заглъхнаха към хола. Бартън запали цигара. Гадеше му се, главата го болеше от продължителното каране до Мартинсвил, където остави Пег в хотела преди да поеме обратно. Трябваше да се върне. Да остане тук, ако трябва дори години. Трябваше да узнае кой е той всъщност и това можеше да стане само тук, в този град.

Бартън се усмихна иронично. Едва ли някога щеше да научи истината. Едно момче бе умряло от скарлатина преди осемнайсет години. Никой не си спомняше. Нещастен случай, един от многото, хората идват и си отиват. Една смърт, едно име по-малко…

Вратата на стаята се отвори.

Бартън бързо се извърна. От прага го гледаше хилаво момче, с големи кафяви очи. Бартън с изненада позна сина на хазяйката.

— Какво искаш? — запита той. — Защо идваш тук?

Момчето затвори вратата зад себе си. Поколеба се за миг, след това внезапно попита:

— Кой си ти?

Бартън замръзна.

— Името ми е Бартън. Тед Бартън.

Момчето изглеждаше доволно от отговора. То се завъртя около Бартън, оглеждайки го от всички страни.

— Как успя да се промъкнеш? — запита момчето. — Повечето хора не успяват. Трябва да има някаква причина.

— Да се промъкна? — учуди се Бартън. — През какво?

— През бариерата. — Момчето внезапно отстъпи назад и отклони поглед встрани. Бартън осъзна, че е чул нещо, което не е трябвало да чуе.

— Каква бариера? Къде?

Момчето сви рамене.

— През планините. Пътят е доста дълъг. Шосето е разнебитено. Защо дойде тук? С какво се занимаваш?

Можеше и да е само детско любопитство. Или нещо повече? Момчето имаше странен вид, слабо и костеливо, с огромни очи, над които се спускаше кафяв кичур коса. Интелигентно лице. Чувствително, за едно дете живеещо в забутан град нейде из южна Вирджиния.

— Може би, — каза бавно Бартън — аз зная как да минавам през бариерата.

Реакцията бе мигновена. Тялото на момчето се вцепени, очите му блеснаха и се впериха нервно в Бартън. Разтреперано то се отдръпна назад, далеч от него.

— Така ли? — гласът му издаваше объркване. — И как го правиш? Сигурно си пропълзял през някое слабо място.

— Дойдох по пътя. По магистралата.

Големите кафяви очи премигнаха.

— Понякога бариерата я няма. Сигурно си успял да минеш в такъв момент.

Сега Бартън започна да усеща безпокойство. До този миг просто бе блъфирал и то с успех. Момчето знаеше от какво е бариерата, а той не. Безпокойството му започна да прераства в страх. Като стана дума за това, по пътя не бе срещнал, нито задминал някакво превозно средство. Никой не отиваше, нито пък се връщаше от Милгейт. Шосето бе пусто, занемарено, обрасло в трева, с напукана настилка. Никакво движение. Само безлюдни хълмове и ниви, заградени с увиснали огради. Трябваше да се опита да научи нещо повече от това момче.