Война на реалности - Дик Филип К.

— Безсмислено е да се опитваш да се измъкнеш — укори го Питър, докато се приближаваше внимателно. — Ако те не искат да напускаш долината, не бива да правиш опити.

— Аз ВЛЯЗОХ в тази проклета долина!

— Сигурно са искали да влезеш. Но сега не искат да излезеш. Трябва да бъдеш внимателен. Можеше да се заклещиш някъде отдолу и да умреш от глад и изтощение. — Питър очевидно се забавляваше от сцената. Той се покатери ловко на първата трупа и се запровира из лабиринта към Бартън. Бартън се изправи несигурно на крака. Страхът стегна гърлото му. За първи път бе вкусил от силите, които се разпореждаха в долината. Той пое с благодарност малката ръка на Питър и се остави да бъде изведен обратно. Колкото и да е странно, това стана само за няколко секунди.

— Слава Богу — Бартън отърка чело и вдигна сакото си от мястото, където го бе захвърлил. С настъпване на вечерта бе захладняло. — Поне за известно време се отказвам от подобни опити.

— По-добре да се откажеш завинаги — рече Питър с тих глас.

Нещо в тона му накара Бартън да подскочи.

— Какво искаш да кажеш?

— Само това, което казах. Ти прекара там седем часа — Питър се ухили нагло насреща му. — Аз бях този, който те задържа там. Аз те завъртях във времето.

Бартън се замисли над думите му.

— Значи ти си бил? И ти ме измъкна оттам.

— Разбира се — отвърна с безгрижен глас Питър. — Аз те задържах и аз те измъкнах. Когато ми се прищя. Исках да ти покажа кой командва тук.

Настъпи дълго мълчание. Момчето продължаваше да го гледа с нагла усмивка. Очевидно бе доволно от себе си. Наистина бе свършило добра работа.

— Видях те от площадката — обясни той. — Знаех къде отиваш. Предположих, че ще направиш опит да се прехвърлиш през бариерата. — Гърдите му се повдигаха развълнувано. — Никой освен мен не може да прави това. Аз съм единственият. Само аз зная как да го направя.

— Да пукнеш дано — отговори Бартън. Той заобиколи момчето и се вмъкна в колата. Когато запали двигателя и пусна ръчната спирачка, самоуверената усмивка напусна лицето на Питър. А след като обърна колата, на нейно място вече се бе появила нервна гримаса.

— Няма ли да ме закараш обратно? — извика Питър като тичаше край вратата. Лицето му бе пребледняло. — Долу сигурно е пълно с нощни пеперуди. Става тъмно!

— Толкова по-зле — отвърна Бартън и даде газ.

Лицето на Питър се озари от смъртна омраза. Той бързо се изгуби назад — смаляващ се стълб от бясна ненавист.

Бартън усети, че е плувнал в пот. Вероятно бе допуснал грешка. Спомни си, колко ужасно се чувстваше сред лабиринта от трупи, докато пълзеше в кръг като бръмбар в стъклена чаша. Момчето притежаваше голяма сила и сигурно не би се поколебало да я употреби срещу него. А като се прибавят и другите му проблеми и това, че е обречен да стои в тази долина неизвестно още колко.

Със сигурност през следващите дни долината щеше да му се види тясна.

* * *

Когато Бартън излезе на улица „Джеферсън“, Милгейт вече тънеше в мрак. Повечето магазини бяха затворени. Дрогерии, железарии, бакалии, безкрайни кафенета и евтини барове. Паркира пред „Магнолия клъб“ — порутен бар, сякаш готов да се разпадне всеки миг. Около входа се мотаеха някакви отдавна небръснати престъпни типове. Те не откъсваха безмълвни, пронизващи погледи от него, докато заключваше колата и пресичаше люлеещата севрата на бара.

Вътре имаше само двама души. Масите бяха празни, столовете — обърнати върху тях, с тъжно стърчащи към тавана крака. Бартън се настани в дъното на бара, където надяваше се, няма да го безпокои никой и поръча един след друг три бързи „бърбъна“. Чувстваше се страшно объркан. Беше влязъл съвсем безпрепятствено в града, а сега не можеше да излезе. Сякаш бе попаднал в капан. Затворен в тази долина заради един изгнил камион с разсипани наоколо трупи. И кога ли се е появил там този камион? Боже мили, той може да остане тук завинаги! Като прибави космическия враг, който бе променил спомените му и Питър — неговият земен враг, който допълваше тази почти налудничава картина.

След третия „бърбън“ го завладя спокойствие. Тя, космическата сила, по някаква причина се нуждаеше от него. Може би за да открие кой е той в действителност. Може би всичко това бе част от някакъв план — идването му тук, завръщането в Милгейт след толкова години. Може би всяко негово действие, всичко, което някога е правил, целият му живот…

Поръча нова серия „бърбъни“ — оказаха се добри помощници в забравата. Още няколко мъжаги с кожени якета се бяха подредили на бара. Всеки стискаше халба бира. Никой не говореше, никой не помръдваше дори. Изглежда така си прекарваха вечерите тук. Бартън реши да не им обръща внимание и се зае отново с целенасочено пиене.