Война на реалности - Дик Филип К.

Тъкмо надигаше шестия „бърбън“, когато внезапно осъзна, че един от мъжете го наблюдава внимателно. Престори се, че не го забелязва. И така бе загазил достатъчно.

Мъжът седеше с лице към него. Възрастен, с мрачно лице. Висок и прегърбен. Облечен в изтъркано сако и покрити с лекета панталони. Обувките му бяха ужасно износени. Ръцете му — мръсни и изподрани. Подпухналите му очи бяха втренчени право в Бартън и следяха всяко негово движение. Мъжът не отмести поглед дори когато Бартън го загледа враждебно. Той се изправи и се приближи с полюшваща се походка. Бартън направи опит да се стегне. Очевидно щяха да му искат почерпка. Мъжът приседна с въздишка на близкия стол и скръсти ръце.

— Здра’ей — изгрухтя той и заля Бартън с облак алкохолни пари. Кичур руса мазна коса се спускаше през челото му и той го прехвърли назад с ръка. Очите му бяха воднисто сини, някак детински. — Как си?

— Какво искаш? — отвърна с груб глас Бартън, докаран до предела на пиянското отчаяние.

— Само един скоч с вода.

Фронталната атака завари неподготвен Бартън.

— Виж какво, приятелче, — поде той, но човекът го прекъсна с тих, любезен глас.

— Изглежда не ме помниш.

Бартън премигна.

— Да те помня ли?

— Тичаше надолу по улицата. Вчера. Търсеше „Сентрал“.

Бартън най-сетне си спомни. Това беше пияницата, който през цялото време се смееше.

— А, да — кимна той най-накрая.

Лицето на мъжа светна.

— Виждаш ли? Спомняш си ме — той протегна отдавна немитата си десница. — Казвам се Кристофър. Уилям Кристофър. — После добави: — Аз съм един беден стар швед.

Бартън се направи, че не забелязва протегнатата ръка.

— Мога да мина и без твоята компания.

Кристофър се ухили и рече с дрезгав глас:

— Вярвам ти. Но навярно, ако получа скоч с вода, радостта от този дар ще ми помогне да те изоставя.

Бартън махна с ръка на бармана.

— Скоч и вода — промърмори той. — За него.

— Намери ли въобще тази „Сентрал“?

— Не.

Кристофър се изкикоти с тънък, писклив гласец.

— Не съм изненадан. Можех да ти кажа и да ти спестя усилията.

— Ти ми каза.

Скочът най-сетне пристигна и Кристофър го прие с благодарност.

— Хубаво нещо — отбеляза той задъхано след първата дълбока глътка. — Идваш отвън, нали?

— Позна.

— Защо дойде в Милгейт? В това малко градче. Никой вече не идва тук.

Бартън вдигна унило глава.

— Дойдох за да намеря себе си.

Неизвестно по каква причина, това се стори ужасно смешно на Кристофър. Той заля бара с високия си писклив смях и останалите посетители ги загледаха мрачно.

— Какво те измъчва? — запита разгневено Бартън. — Какво смешно има, по дяволите, във всичко това?

Кристофър направи усилие да се успокои.

— Да откриеш себе си? И намери ли нещо? Ще се познаеш ли като се намериш? Знаеш ли поне как изглеждаш? — той отново избухна в смях.

Бартън се сгърби отчаяно над чашата.

— Стига — промърмори той. — И без това си имам достатъчно ядове.

— Ядове? Какви ядове?

— Всякакви. Всякакви ядове, които се срещат по тоя проклет свят — отвърна той усещайки, че е попрехвърлил мярката с „бърбъните“. — Божичко, направо се чудя защо ли съм още жив. Първо, открих че съм умрял още като дете…

Кристофър тъжно поклати глава.

— Колко жалко.

— След това някакви мъждукащи типове преминаха през верандата.

— Скитници. Да, първия път е доста страшничко да ги види човек. Но с времето се свиква.

— След това, проклетото хлапе дето го е шубе от пчели взе, че ми показа един тип, висок петдесет мили. С електрическа крушка за глава.

Нещо се промени в държанието на Кристофър. Нещо блесна в замъглените му от пиянство очи. Той погледна внимателно Бартън.

— Така ли? И какъв беше тоя?

— Ами, най-големият тип, който съм виждал през живота си — Бартън махна пиянски с ръка. — Висок милион мили. Направо да ти изкара акъла. Целият е направен от слънчеви лъчи.

Кристофър бавно отпи.

— И какво още се случи с теб, мистър…

— Бартън. Тед Бартън. След това паднах от една трупа.

— КАКВО?

— Ходих да се търкалям с трупи — Бартън се схлупи отчаян на масата. — Цели седем часа загубих в едно езеро с трупи. Малкото нищожество ми помогна да се измъкна оттам — той избърса разплаканите си очи с опакото на ръката. — Така и не открих улица „Сентрал“. Или „Борова“. — Диво отчаяние се надигна в него. — Дявол да го вземе, та аз съм роден на улица „Борова“! Трябва да има такова място!