Война на реалности - Дик Филип К.

Кристофър остави желязната щанга.

— Ще направя и за теб един илюзо-преобразувател. Така и двамата ще имаме. По дяволите, мога да направя стотици — големи, малки, всякакви. Ако и двамата ги носим… — гласът му заглъхна. Лицето му внезапно помрачня.

— Какво има? — попита Бартън разтревожено. — Какво се е случило?

— Илюзо-преобразователят — Кристофър се подпря уморено на края на масата. Той вдигна уреда. — Забравил беше да си го сложиш.

Кристофър засили лампата.

— Значи не е от илюзо-преобразователя — проговори той след известно мълчание. Изглеждаше ужасно състарен и съкрушен, говореше едва едва. — През всичките тези години. Било е само измама.

— Не — прекъсна го Бартън. — Не е съвсем така.

— Но защо? — проплака безпомощно Кристофър. — Как успя да го направиш?

Бартън не го чу. Мислите му препускаха в бесен ритъм. Той се изправи внезапно.

— Трябва да открием — рече решително Бартън.

— Да — съгласи се Кристофър и направи усилие да се стегне. Погледна желязната щанга в ръцете си и след това я подаде на Бартън. — Заповядай.

— Какво?

— Твоя е, Бартън. Никога не ми е принадлежала. Заслужи я.

Бартън помисли и я пое.

— Добре. Ще я взема. Зная какво трябва да се направи. Чака ни страшно много работа. — Той започна да крачи безцелно напред назад из стаята, размахвайки щангата като боздуган. — Стига сме си губели времето тук. Да тръгваме.

— Да тръгваме ли?

— Трябва да се уверим, че ще можем да го направим. Имам предвид онова, голямото. — Бартън размаха нетърпеливо щангата. — Това тук е само началото. Чака ни цял един град.

Кристофър бавно кимна.

— Да. Работата ще е множко.

— Може и да не успеем — Бартън отвори вратата и отвън нахлу студеният нощен вятър. — Тръгвай.

— Къде отиваме?

Бартън беше вече навън.

— Ще направим един истински опит. Ще опитаме с нещо по-голямо. Нещо по-важно.

Кристофър забърза след него.

— Прав си. Майната му на илюзо-преобразователя. Важното е да успеем. Ако успееш да го направиш по твоя начин…

— С какво да започнем? — Бартън подтичваше нетърпеливо по тъмната улица, все още стиснал здраво щангата. — Трябва да знаем кое какво е било преди Промяната.

— Поне затова имах достатъчно време през тия години. Направил съм карта на тази част на града. Това там — Кристофър посочи с ръка една висока къща — беше гараж и авто-ремонтна работилница. А тези стари изоставени магазини по-надолу…

— Какво имаше там? — Бартън ускори крачка. — Божичко, изглеждат ужасно! Какво имаше тук преди? Какво лежи под тях?

— Не си ли спомняш? — запита тихо Кристофър.

Бартън се замисли и огледа тъмните хълмове за да се ориентира.

— Не съм съвсем сигурен… — промърмори той. И тогава си спомни. Осемнайсет години не бяха малко време. Но той не бе забравил стария парк и оръдието. Колко често си бе играл тук. Понякога дори идваха да хапнат в парка, с мама и тате. Ами игрите на индианци и ковбои с другите деца, сред гъстата трева.

Под слабото сияние на звездите Бартън успя да различи редица схлупени, изгнили бараки. Стари магазини, отдавна занемарени. Без врати и с изпочупени прозорци. Вятърът търкаляше по улицата най-различни боклуци. Беден, окаян квартал в който живееха само плъхове и птици, които гнездяха по обрулените покриви.

— Изглеждат ужасно стари — сподели Кристофър. — Най-малко на петдесет-шейсет години. Но ги нямаше тук преди Промяната. Тук беше паркът.

Бартън пресече улицата към бараките.

— Паркът започваше оттук. От този ъгъл. Как се казва сега?

— Новото име на улицата е „Дъдли“. — гласът на Кристофър беше развълнуван. — Оръдието беше в средата. До него имаше цял куп гюлета. Старо оръдие, още от Гражданската война. Лий го домъкна чак от Ричмънд.

Двамата спряха един до друг и започнаха да си припомнят как е било всичко. Паркът и оръдието. Старият град, истинският град, който е съществувал тук. За известно време се възцари мълчание. Всеки бе потънал в мислите си.

Пръв се размърда Бартън.

— Ще сляза към оня край. Оттам започваха „Милтън“ и „Джоунс“.

— Сега се наричат „Дъдли“ и „Рътлидж“ — отвърна Кристофър и закрачи в обратна посока. — Аз ще взема отсамния край.

Бартън стигна до ъгъла и спря. В мрака едва успяваше да различи прегърбената фигура на стареца.

— Кажи ми, когато си готов! — извика Кристофър.

— Започваме сега. — Бартън усети че го завладява нетърпение. Но бяха загубени цели осемнайсет години. — Заеми се с оня край. Аз ще работя върху тоя.