Война на реалности - Дик Филип К.

Имаше само един проблем. Нещо, което неизвестно защо продължаваше да го притеснява. Това което се оформяше на пода пред Кристофър не беше прашната бутилка от мискет. Това беше нещо друго.

Някаква невероятно стара кафемелачка.

Кристофър измъкна главата си от конуса. Въздъхна и се огледа тържествуващо.

— Направих го, Бартън — рече той. — Успях.

Бартън поклати глава.

— Не разбирам — побиваха го ледени тръпки. — Къде е бутилката? Какво, по дяволите, стана с бутилката от вино?

— Никога не е имало бутилка от вино — отвърна Кристофър.

— Но аз…

— Фалшива. Изопачена — Кристофър се изплю с отвращение. Сетне посочи кафемелачката. — Баба ми я е донесла със себе си от Швеция. Нали ти казах, че преди Промяната не пиех.

Бартън като че ли започна да разбира.

— Значи кафемелачката се е превърнала в бутилка с вино, когато е настъпила Промяната. Но…

— Но отдолу продължаваше да се крие кафемелачката. — Кристофър се изправи уморено на крака, изглежда бе напълно изтощен от усилието. — Разбираш ли, Бартън?

Бартън разбра.

— Старият град си е все още тук.

— Да. Той не е унищожен. Само е погребан. Намира се под повърхността. Под някакъв слой от черна мъгла. Илюзия. Те спуснаха тази черна мъгла над всичко. Но истинският град си е отдолу. И той може да бъде върнат.

— ИП. Илюзо-преобразовател.

— Точно така — Кристофър гордо потупа с ръка конуса. — Това е моят илюзо-преобразовател. Сам го направих. Никой освен теб не знае за него.

Бартън посегна и вдигна кафемелачката. Беше солидна и доста тежка. Дървен корпус. Метална дръжка. От нея лъхаше на кафе и на мухъл. Той завъртя ръчката и механизмът избръмча. Отдолу изпаднаха няколко кафени зърна.

— Значи всичко си е тук — каза тихо Бартън.

— Да. Всичко си е тук.

— И как го откри?

Кристофър извади лулата си и започна да я пълни бавно, с треперещи от изтощение ръце.

— В началото бях доста обезкуражен. Когато открих, че всичко и всички са се променили. Никого не познавах. Не можех да говоря с тях, те не ме разбираха. Започнах всяка вечер да се мъкна в „Магнолия клъб“, така и така нямаше какво да правя, след като изчезна моят радиомагазин. Една вечер се бях натряскал здраво. Седнах, точно където съм сега. И започнах да си спомням старите дни. Стария град, старите жители. Спомних си моята малка къщичка. Докато мислех за това, този отвратителен бордей започна да избледнява. И на негово място се появи моята къща.

Той запали лулата и смукна от нея, притваряйки сънливо очи.

— Подскочих като пощурял. Не бях на себе си от щастие. Но къщата отново взе да изчезва. И на нейно място се върна тази гадна бърлога. — Той ритна с крак мръсната маса. — Сам виждаш. Мърсотия до шия. Като си спомня само…

— Помниш ли бижутерския на Берг?

— Разбира се. Беше на „Сентрал“. Сега вече го няма. На негово място има някаква съборетина, дето всеки миг ще се срути. Хлебарна.

Бартън извади от джоба си коричката хляб.

— Сега вече разбирам. Разбирам защо моят компас се превърна в това, когато пристигнах в долината. Купиха ми го от бижутерския на Берг. — Той хвърли коричката. — А илюзо-преобразователят?

— Петнайсет години го правих. Ръцете ми са толкова непохватни сега. Една спойка не мога да изкарам както трябва. Всяко нещо го повтарям по десет пъти. А колко време ми трябва за да се съсредоточа. Да си събера мислите. Да си спомня. Все едно че фокусирам далекоглед. Че измъквам нещо от голяма дълбочина. На повърхността. Мъглата се вдига и всичко отново е тук, както си беше преди. Както трябва да бъде.

Бартън остави чашата си на масата. Трябваше поне до половина да е пълна, ала в нея нямаше нищо. Безвкусното вино бе изчезнало заедно с бутилката. Той я подуши. Чашата миришеше съвсем леко на кафе.

— Добре се справи — рече Бартън.

— Ами предполагам. Но видях доста зор. Не съм напълно свободен. Те имат власт върху част от мен. Как ми се иска да имам поне снимка на къщата. Ако знаеш как само си я бях направил.

Бартън обърна празната чаша и от нея изпадна едно кафено зърно.

— Мисля че някой ден ще успееш.

— Така ли?

— С това, кой може да те спре? Божичко, човече мили, та ти можеш да върнеш целия град обратно.

Лицето на Кристофър помръкна.

— Бартън, трябва да ти кажа нещо.

Но той така и не успя да завърши. Внезапно по ръкава на Бартън потече топло вино, обливайки пръстите и китките му. В същия миг кафемелачката изчезна и на нейно място се появи старата бутилка от вино. Тънка, покрита с прах, наполовина пълна.