Война на реалности - Дик Филип К.

— Защо не?

Мийди се усмихна.

— Защото самите те са променени. Защото всички те са били тук, когато е настъпила Промяната.

— Кои тогава са Скитниците?

— Жителите на стария град.

— Така и предполагах.

— Хора, върху които Промяната е оказала само частичен ефект. Такива не са малко. Въздействието на Промяната в голяма степен е индивидуално. Различно, при различните хора.

— Като при мен — промърмори Кристофър.

Мийди го погледна.

— Да, ти си Скитник. С малко тренировка ще можеш да заобикаляш илюзията и да ходиш навсякъде като другите. Но не повече. Ти не можеш да върнеш обратно стария град. Защото и ти си засегнат до известна степен, като всички останали. — Той отново обърна очи към Бартън. — Никой от вас не притежава съвършена памет.

— Аз имам — каза Бартън и отвърна на погледа му. — Защото не съм живял тук. Напуснал съм града преди Промяната.

Доктор Мийди го гледаше мълчаливо.

— Къде мога да открия Скитниците? — запита отривисто Бартън.

— Те са навсякъде — отвърна уклончиво Мийди. — Не сте ли ги виждали?

— Трябва да тръгват отнякъде. Няма ли някакво място, където да се събират?

На лицето на доктора се изписа колебание. Сякаш беше разкъсван от неясни вътрешни противоречия.

— И какво ще стане ако ги намерите? — попита той.

— Ще реконструираме целият град. Ще го направим такъв какъвто е бил. Какъвто е все още отдолу.

— Мислите, че ще успеете да отхвърлите илюзията?

— Ако можем.

Мийди бавно сведе глава.

— Вие можете, Бартън. Вашите спомени са напълно запазени. Доберете ли се веднъж до картите на Скитниците, ще можете да… — той замлъкна. — Трябва да ви попитам още нещо. Защо искате да върнете стария град?

Бартън беше потресен.

— Защото това е истинският град! Всички тези хора, къщи, магазини — всичко това е илюзия! Истинският град лежи отдолу!

— А не сте ли се замисляли, че тези хора може би предпочитат илюзията?

В първия миг Бартън не го разбра. Но после всичко дойде на мястото си.

— Мили Боже — прошепна той тихо.

Доктор Мийди извърна глава.

— Точно така. Аз съм един от тези жители, не съм от Скитниците. Преди Промяната не съм съществувал, или поне не в този вид. И аз не искам да се върна обратно.

Бартън вече бе разбрал всичко.

— И не само вие. Дъщеря ви, Мери. Тя е била родена след Промяната. И Питър. Майка му. Мис Джеймс. Старецът в бакалията. Всички. Те всички са рожби на илюзията.

— Само ти и аз — обади се Кристофър. — Само ние сме истински.

— И Скитниците — Бартън въздъхна шумно. — Сега вече разбирам. Но все пак, трябва да сте съществували в някакъв вид, преди Промяната. Трябва да е имало нещо, не сте дошли от нищото.

На лицето на доктора се изписа болка.

— Разбира се. Но в какъв? Вижте, Бартън. От години знам за това. Знам че този град и тези хора са само една имитация. Че са фалшиви. Но, дявол да го вземе, аз съм част от тази илюзия. Страхувам се. Предпочитам всичко да си остане така. Обичам си работата. Живея с болницата, с дъщеря си. Разбирам се добре с хората.

— Фалшиви хора.

Доктор Мийди сбърчи устни.

— Както се казва в Библията: „и виждаха като през стъкло помътняло“. Но какво ми струва това! Какъв съм бил преди? Не зная!

— Не знаете нищо за живота ви преди Промяната? — Бартън го погледна изненадано. — Скитниците не могат ли да ви помогнат?

— И те не знаят. Има много неща, които не помнят. — Мийди го погледна с тъга. — Опитах се сам да намеря някаква следа, но не успях.

— Ще има много като него — рече Кристофър. — Които няма да искат да се върнат обратно.

— Каква е причината за всичко това? — зачуди се Бартън. — Защо изобщо е трябвало да има Промяна?

— И аз не разбирам смисъла — отвърна Мийди. — Това е някакво състезание, борба за нещо. Със свои правила. С една ръка завързана на гърба. Ала нещо е успяло да се промъкне. Да попадне в долината. Открило е слабото място преди осемнайсет години. Пукнатината, през която може да се влиза. Която е търсило цяла вечност. Двамата горе — това е вечният конфликт. ТОЙ е построил всичко — светът наоколо. А после то се е възползвало от правилата. Промъкнало се и променило нещата. Всъщност, — доктор Мийди се приближи към прозореца и вдигна пердето — погледнете. Те са там. Винаги са били там. Неподвижни. Изправени един срещу друг. Той е на отсамната страна. А на отвъдната е… то.

Бартън вдигна поглед. Фигурите бяха там, както казваше Мийди. Точно както ги бе видял от площадката на Питър.