Война на реалности - Дик Филип К.

Той вдигна поглед към далечната страна на долината, към извисяващата се в нощното небе планинска верига. Ето го. Изправен, с прострени напред ръце, стъпил здраво, главата му — като бездънен океан от черна пустош, който се простира във вечността, вселена от безмълвие и покой.

Тази величествена гледка прогони от ума му и последните остатъци на съмнение. Той се обърна и се отправи с решителна крачка към работилницата, нетърпелив да се захване отново за работа.

На пътя му се изпречи група големи, мъчещи се да привлекат вниманието му. Повечето от тях се стичаха от центъра на града. Бяха страшно уплашени, тънките им гласчета ехтяха, докато се катереха нагоре по крачолите му.

Искаха да му покажат нещо. Малките им очички гледаха страхливо. Той ги последва разгневен към центъра на града. Надолу по тъмните улици, покрай притихналите къщи. Какво ли искаха от него? Какво толкова имаше за гледане?

Спряха на улица „Дъдли“. В мрака пред тях нещо светеше. В първия момент не можа да разбере какво точно. Нещо ставаше там, но какво? Сградите и магазините наоколо, телефонните стълбове, дори паважа — всичко пламтеше с ярка призрачна светлина. Обхванат от любопитство, той продължи бавно напред.

В краката му се въргаляше някаква безформена маса. Спря и се наведе. Глина. Почувства безпокойство. Мъртва, неподвижна топка глина. Наоколо имаше още — също неподвижни, безжизнени. Вдигна една топка в ръка. Беше студена.

Трябва да е било голем. Или това, което е останало от голема. Защото вече не беше живо. Необяснимо как се бе върнало към първоначалната си, лишена от живот същност. Отново бе само мъртва, изсъхнала и безформена глина. Разголемизирана.

Такова нещо досега не се бе случвало. Останалите, все още живи големи, се разбягаха ужасени при вида на своите неподвижни събратя. Ето защо го бяха повикали тук.

Питър продължи напред, напълно объркан. Наоколо ставаше все по-светло. Огненото сияние се разширяваше бавно, обхващайки нови сгради и улици. Като безмълвна верижна реакция. Като неумолимо растящ кръг от пламъци. Вътре в него се долавяше някаква странна интензивност. Някаква отдавна заложена предначертаност. Не пропускаше нищо. Настъпваше като пълзяща лава и поглъщаше всичко по пътя си. В центъра на заревото беше разположен парк. Алеи, пейки и някакво старо оръдие. Пилон и ниска дървена постройка. Никога преди не ги бе виждал. А и тук никога не е имало парк! Какво означаваше всичко това? Къде изчезваха старите изоставени магазини?

Питър помете всички останали живи големи и смачка съпротивляващите се тела в една обща маса. Топката жива глина се гърчеше в ръцете му, докато той я оформяше с бързи движения. Този път направи само глава, без тяло. Оформи очите, ушите после носа, езика, зъбите, небцето и устните. Клекна, постави я до себе си на паважа и я прикрепи с леко притискане.

— Кога започна всичко това? — запита той.

Устните се раздвижиха беззвучно, докато събраните вътре мозъци обменяха информация.

— Преди около час — разнесе се дрезгав отговор.

— А това разголемизиране. Как стана точно? Кой го предизвика?

— Те влязоха в парка. Опитаха се да преминат през него.

— И той ги разголемизира?

— Излязоха от него бавно. Бяха много отпаднали. След това легнаха и умряха. Страх ни беше да се приближим до тях.

Значи истина беше. Разширяващият се кръг бе предизвикал смъртта им. Той отново смачка главата в безформена топка и след това я напъха в джоба си. Глината вътре продължаваше да се гърчи уплашено. Питър бавно се изправи. Границата на огнения кръг бе стигнала надалече. Продължаваше да пълзи безшумно, помитайки сграда след сграда. Тя представляваше страшна заплаха от нестабилност за всичко наоколо.

И тогава Питър разбра. Това, което виждаше, не беше унищожаване. Това бе просто Промяна. В призрачния огън потъваха магазини и къщи, но на тяхно място изникваха нови очертания. Други сгради и улици се раждаха от заревото. Чужди, непознати. Раждаше се цял един нов, напълно непознат град.

Питър продължи да съзерцава очарован, а големите го дърпаха нервно и крещяха нещо неразбираемо. Огънят бавно се приближаваше към тях и той отстъпи няколко крачки назад.

Беше страшно развълнуван. Оглеждаше се наоколо с радостен, див възторг. Моментът бе дошъл. Първо нейната смърт — и сега това. Равновесието бе нарушено. Линията вече нямаше никакво значение.

Това магично възстановяване. Тези първични очертания, които се надигаха някъде отдолу. Които се появяваха в настоящата реалност нейде от незнайните дълбини. Това беше последният фактор. Последното парче от мозайката.